За болестите и живота

Разтръсващо с откровенността си интервю на Валерия Велева и вестник „Преса“ с популярния български актьор и политик Стефан Данаилов. За болестите – личните и на обществото, за политиката и за хората

– Ламбо, пушиш цигара, пиеш кафе. Косата е на главата ти, смееш се, а някои вестници като че ли вече те оплакаха.

– Да, да, написаха как съм се стопил, отслабнал, вие ми се свят и едва ли не падам…

– Донесох ти червено вино. Позволено ли ти е една чаша поне за празниците?

– Аз съм коректен пациент и попитах лекарите: „Мога ли поне малко  винце, идват празници?“ Казаха ми: „Винце червено е добре, но умерено.“  Така че, давай бутилката.

– Хайде сега да разкрием мистерията – имаш високо кръвно, левкемия, лимфом…

– Заболяването ми бе открито в началото на ноември. Никога не съм се  интересувал от т.нар. най-лоши заболявания. Аз съм от хората, които се  наблюдават – следя си кръвната картина, хипертоник съм, макар че,  откакто свалих килограми, почти не пия хапчета за кръвно. Успокои се и  сърцето ми. За тези коварни болести обаче много важен е моментът да  усетиш какво се случва. С мен се случи нещо странно. В края на февруари  2013-а неочаквано ме налегна хрема. Дълга и противна. Ходих при всякакви  доктори: уши, нос, гърло, какви ли не хапове, капки и сиропи не  накупих. Хремата не мърдаше. Правих изследвания за синузит. Не е. Зъби  не са. Уши не са. Никой не може да ти каже какво е. Това трая чак до  средата на ноември. Даже на шега бях казал, че ще обявя в пресата, че  давам 2000 лева на този, който ми излекува хремата. Тя ужасно ми пречеше  в актьорската работа, защото променяше гласа ми. И ако някой  по-педантично е гледал „Фамилията“, ще забележи, че в един момент този  глас е малко по-различен. И един ден през есента, разказвам ти това  най-откровено, гледайки по телевизията поредната част от филма, ми  направи впечатление в близък план при едно обръщане нагоре на главата  ми, че ми е надута лявата страна на шията. Инстинктивно се пипнах и  усетих, че лявата ми жлеза, левият лимф е надут. Пипнах се и от другата  страна, хванах двете жлези – твърди като камъни! Не си зададох въпроса  какво може да е това и около седмица дори не обръщах внимание. Но някъде  в ъгълчето на мисълта ми нещо ме човъркаше. Появи се и кашлица. Рекох  си: ако сега отида на доктор, ще трябва да ми правят снимки и какво ли  ще видят по белия дроб заради това кашляне и тази тъпа хрема. Бях  започнал вече нощно време и да се изпотявам, което никога не ми се е  случвало. А това са симптоми, но кой да ги знае. През деня нищо ми няма,  но през нощта по 2-3 пижами сменям. И един ден попитах Емо Райнов, моя  колега…

– Депутатът Емил Райнов, беше зам.-министър на здравеопазването при Станишев и негов личен лекар. В парламента ли го попита?

– Да, бяхме в стаята на БСП. Той ме пипна по двете жлези, погледна ме и  буквално ми нареди: „Утре веднага отивай да ти вземат кръв за кръвна  картина.“

– Това е началото на ноември. Друго нещо каза ли ти?

– Почна нещо да ми обяснява: ако има възпалителен процес, какво откъде  трябва да ми изтеглят, но нищо притеснително. И аз тръгнах усмихнат,  макар и пребледнял, да давам кръв. На следващия ден отивам за  резултатите. Уж всичко в нормата, обаче ме подложиха на щателен преглед –  оттук-оттам, рентген, скенер, после ми казват: я дай да видим и  лимфните възли. Викам си, какво става, нали е само за кръвна картина. Но  никой нищо конкретно не ми обяснява и аз, доста наивен, си тръгнах  обнадежден. Върнах се в парламента и казах на колежките: „Ще се живее,  бе, момичета!“ И отидох на репетиция със студентите си. И към 3 часа  следобед ми звънна един лекар.

– Какъв ден беше?

– Петък. Звъни ми доктор Вълов, младо момче, много ме уважава, и чувам  гласа му: „Професоре, трябва да ви кажа нещо.“ „Кажи бе, мойто момче“,  отговарям бодро. – „Трябва да ви направим биопсия.“ И тук всичко  приключи. Главата ми се завъртя. Замръзнах на слушалката. Гръм от ясно  небе! „И колкото се може по-бързо!“, продължи гласът на д-р Вълов. Рекох  си: „Дотук бях, камбаната бие!“

– И това става по време на репетиция със студентите ти?

– Да. Децата са при мене. Трима души бяха. Питай ме как съм завършил  репетицията и какво се разбрахме за бъдещето. А в понеделник трябваше да  бъда и на снимки… И над всичко това стои думичката БИОПСИЯ.

– Каза ли нещо на децата?

– Не. Казах на д-р Вълов, че не мога да отида в понеделник, защото съм  на снимки и това ще стане във вторник. И от този момент започна  най-тежкият период в живота ми. Не знам защо бях решил, че резултатът от  биопсията ще дойде след ден-два, а се оказа след седмица. Питай ме как  сме били тук, вкъщи, двамата с Мария и с Неизвестността! Седиш и си  мислиш: „Явно не на добро отива. Какво ще излезе? А после какво ще се  прави?“ Това бяха най-кошмарните ми дни. Всичко ти се завихря в главата:  какво да правиш, как да си подредиш живота и изобщо има ли смисъл да го  подреждаш. Въртим се в мислите си, седим си двамата с Мери и… изход  никакъв. Мина седмицата, дойде понеделник и лекарите се обадиха. И с  облекчение ми казаха: „От лошото това е най-доброто.“ И аз си го  възприех.

– Лека форма на лимфом.

– Не знам каква степен е, не питам, не съм погледнал изследванията си,  папките са тук, не съм ги отворил. Заведоха ме приятели в Националната  хематология и тогава ме запознаха с проф. Михайлов. Седнах при него и  много делово, ясно и точно той ми обясни какво трябва да правим. Взеха  ми костен мозък, направих петскенер във Варна и от следващия понеделник,  11 ноември, започна моята химиотерапия. Първото вливане трая три дни,  второто – още пет, сега ми предстои третото. Искам да ти кажа – имаме  уникални лекари! Толкова деликатни хора работят в тази институция –  хематологията, удивен съм. Там не ти слушат сърцето, не ти мерят  кръвното, там има игли, вземат ти кръв и след 5 минути всичко излиза на  екрана. Понесох сравнително леко вливанията. Предупредиха ме, че може да  ми се вие свят, да ми се гади, да нямам апетит – ето, хапвам си, нищо  ми няма. Единственото, което ме мъчи, е, че не ми разрешават контакти  заради намалената имунна система, а в момента времето е грипаво.

– Направи ли консултация в чужбина, знам, че едни от най-добрите специалисти са във Франция, в Германия?

– Когато стана ясно, че лошото е дошло, обадиха се страшно много  приятели лекари. Включително и от чужбина. Знаеше и цялата парламентарна  група, знаеха близки и познати. Но аз не исках да се шуми около мен не  заради скрупули. Всички запазиха мълчание от деликатност, просто искаха  да не ме безпокоят. Точно тогава дойде рожденият ми ден, после именият  ден, телефонът непрекъснато звънеше – всички бяха безкрайно мили, много  хубави неща ми пишеха в телефона. В същото време около мен се запази  едно спокойствие, което ми беше необходимо. Тишината, макар и тягостна,  беше успокояваща. И точно в този момент дойдоха моите „жълти приятели“.  Аз им се бях предоверил, че ето, два месеца не посягат на мен, мислех си  – може би пък съм и на тях симпатичен, но това се оказа заблуда.  Излязоха големите жълти заглавия… левкемия, болен… Значи не бях  пощаден! Уж със симпатии написано, но ти напомня, че си болен, навсякъде  със съжаление, с умиление. И с некомпетентност. Бързо ме качиха в  категорията на най-лошото, левкемията. Тяхно право е да пишат каквото си  искат, но не съм съгласен. Не е приятно някой да ти напомня, че си  пътник.

– Вероятно трябваше още в началото сам да кажеш какво става с  теб, знаеш, че интересът към личността ти не е секвал от десетилетия.

– Не крия, че още в началото си мислех дали да не изляза и сам да кажа –  имам проблеми, имам заболяване, оставете ме да се справя. После нещата  се успокоиха, влязох в ритъма на болестта и аз си помислих, че наистина  ще ме оставят на спокойствие. Това ми беше грешката, ако изобщо може да  се счита за грешка това, че не съм споделил публично какво става с мен.  Защото в края на краищата на чужд гръб и 100 тояги са малко.

– Но освен колегите ти в парламента за болестта са знаели и от екипа на „Фамилията“, защото през цялото това време ти си снимал.

– Да, и продължавам да снимам. Още в началото споделих с проф.  Михайлов, че смятам да вкарам заболяването си във филма, тъй като беше  известно, че в един момент от химиотерапията ще ми окапе косата. Срещнах  се с продуцентите на „Фамилията“ и с двама от сценаристите и им  споделих това.

– Но косата ти не е опадала!

– Чакай сега, недей вика дявола, не го дърпай! Днес ходих на пазар и се  отбих при фризьорката да се подстрижа. И понеже тя знае какво се  очаква, ми казва: „Нищо не е мръднало.“ Много е смешно да си меря  косата, ето, дърпам – нищо не пада. Но във филма имаме готовност да  снимаме и такъв момент, ако настъпи – деликатно да влезе в историята на  моя екранен герой. Макар че може би пък да отърва кожата. Обсъждахме със  сценаристите какво се променя в човека, когато трябва да прескочи  бариерата в живота и какво трябва да е поведението на героя ми Арнаудов и  какво е поведението на Стефан Данаилов.

– Има ли разлика?

– Има. Арнаудов се бори да влезе в парламента, докато аз не се боря за  това. Но аз нямам усещането на болен човек. Дразни ме само седенето  вкъщи. Не мога да общувам със студентите си, което ме притеснява. Аз съм  бил много активен цял живот и сега ми е чоглаво.

– Разказваш това и виждам усмивката ти. Мисловно си прескочил бариерата!

– О, изобщо не смятам да вдигам бялото знаме! Не ме чакайте за това. Не ме изпращайте толкова бързо!

– А поинтересува ли се какъв е генезисът на болестта, генно или от стрес?

– Лекарите казват, че е по-скоро генно. Нямам спомен за такова  заболяване в моята рода, но в ония години къде е била медицината…  Възможно е и стрес някакъв да е изиграл роля, но в живота ми, особено в  последните години, съм имал такива стресови ситуации, че едва ли е от  това. Но знае ли човек.

– След като влезе в ритъма на болестта, възвърна ли си  равновесието? Мислиш ли си за поредната бариера, която трябва да  прескочиш?

– Смяташ, че седейки тук, в това състояние съм прехвърлял живота си, че  съм правил преоценки – не! Дано не се лъжа, но това е индикация, че  пътят не е надолу, а нагоре в добрия смисъл на думата. Да, очаквах  някакви черни мисли за света и за хората да ме налегнат. Не! Вярвай ми,  нито един път не съм посегнал към чантичката, в която имам „Ксанакс“,  което е за нервната система. Дори и в тези 7 дни, в които очаквах  резултата от биопсията, си казвах: „Няма да го вземам. Може да се наложи  нещо още по-страшно, когато трябва наистина да балансираш нервната  система и да се съхраняваш.“ Мислех си обаче: „Ами ако това ми се беше  случило, когато бях на 40 години, какво щях да преживявам тогава?“  Сигурно много по-лошо и по-страшно. Защото си млад, защото имаш още  какво да вършиш. Сега аз съм свършил много неща. Излязох от шока,  Валерия! И трябва да ти кажа, че бях по-песимистично настроен в началото  на този политически сезон, юни-юли бях направо демотивиран.

– Защо? Тогава още не си знаел за болестта?

– От крясъците по улиците на София. От агресията пред парламента. Не  мога да кажа, че съм бил обиден на това, че една група хора ми вика, че  съм червен боклук и въобще боклук. Никога не съм си позволявал в моя  речник, макар че той е доста остър и разнообразен, да употребявам думата  „боклук“, освен когато трябва да се изхвърли кофата за боклук. Много  твои колеги ме търсеха за коментар, отказвах на всички, воден от моя  загубен оптимизъм. Но днес съм по-оптимистичен, вероятно защото на мен  ми предстои нещо. Това е някакво ново състояние. Винаги съм бил оптимист  и това ме е водело в най-дивите ми младежки години, по-късно в първите  години на прехода, когато пак крещяха след мен, и сега съм оптимист.  Дори сутрешните блокове на телевизиите, в които всеки ден обикалят  някакви врачки и пророкуват някакви ужасии, които ще ни връхлетят, не  могат да ме стреснат, не стигат до моето съзнание. Не ме докосват дори –  до такава степен организмът е изградил своя имунитет. Слушам ги и си  казвам: „А, бе вие просто не знаете за какво става въпрос!“ И се  усмихвам. И трябва отново да ти кажа – животът е прекрасен!

Стефане, въпреки болестта ти продължаваш да снимаш. Знам, че  целият екип работи с маски на лицето, за да те предпази от вируси, и  днес си учиш поредния епизод. Планове за бъдещето? 

– Имам. Искам да си довърша филма, да изкарам докрай курса със  студентите си, а вече се виждам и по трибуни за евроизборите през май.

– Разказа ми с огорчение как и сега ти подвикват протестиращи „червен боклук“. Защо избуя тази агресия? 

– Тази тема много ме вълнува. Тя е свързана и с онези тягостни моменти,  които усещах по улиците след изборите на 12 май. Бях сигурен, че и сега  ние няма да заварим в добро финансово положение държавната хазна, както  бе и през 2005-а, когато поехме властта след царя. Тогава обаче имаше  икономически подем. Но ние в нашата партия сме царе на изхвърлянията – и  тогава обещавахме, както и сега, без да знаем какво заварваме. Днес  виждам проблема, който се получава между нас и ДПС за плоския данък. Още  по време на тройната коалиция нещо инстинктивно ме караше да не бъда  съгласен с него. Но тогава моята партия го прегърна. Сега имаме  противоречие с ДПС.

– Трябва ли да има днес коалиционно споразумение между БСП и ДПС? 

– Това е сериозен въпрос. Създаването на сегашното единение на базата  на парламентарни групи без уточнение до каква степен можеш да проявяваш  своите претенции в управлението, водейки се от партийните програми, ще  поражда проблеми. И това ме тревожи. И в парламентарната група съм  усещал напрежение заради кадрови управленски решения от политически  характер. Ние, за да избегнем думата „коалиция“, която Борисов очерни, а  сега вижда, че без коалиция и той няма накъде да върви, не подписахме  такъв документ. Времето ли не ни стигна, защо стана това избързване, а  не уточняване как, какво и в каква посока се движим, не мога да разбера.  Защото, колкото и премиерът Орешарски и неговият кабинет да предлагат  идеи, все пак от двете партийни ръководства и техните парламентарни  групи зависи реализирането им.

– Критиките ти към кабинета?

 – Аз бих коментирал повече Министерството на културата.

– За какво? 

– За по-голяма решителност в действията. Много бавно стават процесите  там. Лоша е думата „застой“, но такова усещане имам. И не става въпрос  за чистки. Настойчивост трябва, за да тръгне работата. Аз знам как се  бори един министър за бюджета си. И ще си позволя да кажа, че скоро  звъннах на министъра на финансите, за да му напомня едно обещание към  моите колеги от Пловдивския драматичен театър за ремонта на сцената.  Тичане трябва – това са моите съвети към министър Стоянович. Не става с  усмивка, а с тропане по масата. Така съм действал и аз. Макар че като  политическо лице на мен трудно можеше някой да ми откаже.

– А как преценяваш Пламен Орешарски като премиер, който не е политическо лице? 

– Много го харесвам, защото много добре го познавам. На кого да  обясниш, че Пламен не е това, което виждат хората по телевизията. В  дъното на парламентарната ни стая има една малка стаичка, в която седят  „порочните“ депутати.

– Демек пушачите! 

– Да. И като влезеше Пламен там, веднага изцепваше по някой виц. Ама  страхотни! Вицът за плочките, който ошашави обществеността наскоро, е  нищо в сравнение с другите вицове, които той ежедневно разказва. И  изобщо не се е държал като сухар счетоводител или като гаден финансист.  Пламен е душа човек. И понеже беше ясно, че ако направим кабинет, той ще  е премиерът, в деня на откриването на парламента, преди да се качи на  автомобила, другарски го посъветвах: „Не позволявай да ти ходят по  главата! Пази се!“ Защото аз знам какво е тичането на кариеристите за  един или друг пост. Орешарски ми обеща, че ще се вслуша. Не мога да го  коментирам на тоя етап, но не тръгнаха в самото начало добре нещата. Ако  имаше яснота какво правим и защо, щеше да е друго. На мен много ми се  иска – не като член на БСП и като „мръсна червена маймуна“, кабинетът да  реализира в следващите месеци това, което сме обявили. Министрите  достатъчно вече патинираха от шума на улицата. Питал съм се – бих ли  издържал на този натиск, и ти признавам – не бих издържал. Може би не до  възпитание, може би аз съм учил за друго, моята работа е друга, но не  мога да си представя да изляза на сцената и отдолу да ме освиркат, и аз  да остана. Махам се веднага. А тази агресия в обществото избуя в  последните 4 години. Тази омраза във всички сфери, в отношенията ни като  хора, е нетърпима.

– Смяташ, че това го насади ГЕРБ?

 – Да, разбира се! Бил съм в опозиция през 2001-2005 г. имаше съпротива  между парламентарните групи, но обществото не усещаше това напрежение.  Беше ми приятно да ходя на работа. Сега е нещо страшно! Толкова  пренебрежително отношение и към парламента, и към хората! С Бойко съм  имал много разговори години назад, били сме усмихнати, готини. Какво му  стана на този човек сега, не знам? Това негово поведение настрои и  хората по улиците. Не коментирам дали протестите са платени, или не, но  атмосферата в България е отровена.

– Лечението? 

– Е, да не казвам, че трябва химиотерапия и каква ще е тя. Дали само  изборите ще са Ӝ достатъчни, дали трябва нова конституция. Слушах Таня  Дончева – леви, десни да се съберат и да изработят нова конституция,  дрън-дрън та пляс. Интересно ми е движението на Бареков. От артистична  гледна точка аз като преподавател по актьорско майсторство го харесвам  за това, че той е невероятно убеден в това, което говори. Да си вярваш  на 120%, това няма как да не увлича хората. Той има опит с хората, но  убедеността е много важна. Е, малко с уличката, дето иска да бъде  кръстена на негово име, прекали, обаче е любопитно това, което предлага  като програма. Но вече започнаха да излизат намеци кой стои зад това  движение и както всичко в България, и то може да бъде очернено,  омаскарено, оплюто.

– А вярваш ли, че Дончева ще направи нова партия? 

– Не. Няма как да стане. Неслучайно журналистите питат дали Първанов  стои зад тази история. Не смятам, че някой има интерес да цепи БСП, да  си изяждаме костите на фона на яростните атаки срещу нас отвсякъде.  Президентът не е вчерашен, за да тръгне по идеите на Таня.

– А защо и артистите протестираха? Христо Мутафчиев показа силна политическа ангажираност. 

– Той е привърженик на Бойко. Едно вдигане на телефона на Бойко му  спаси живота. Хубаво е да си толкова благодарен, но не съм съгласен една  съюзна организация, каквато е САБ, да се политизира до такава степен.  Не знам какво ги активира така и моите приятели студентите, миличките.  Май месец имаше избори. Тогава никой не ме попита какво предлагаме,  какво ще се случи, а сега станаха първи активисти. Как стана това  раздвижване? Аз обичам моите студенти, пращал съм ги на стачки, но те  първи се връщаха, разочаровани от това, което се случва. И ако през  1997-а имаше кауза, очакване нещо да се случи, сега какво е? Бюджетът на  културата ли ще стане повече, или ремонтите на театрите ще се направят?

– Започва битката за евролистите. И разногласията вътре в партията ще избуят.

– О да! От какво, мислиш, идват разочарованията на хората в партията –  от битката за постове. Две неща открих сега – никой не може да разчита,  че е вечен, и трябва да знае, че неочаквано може да напусне този свят. И  второто е – властта съсипва хората. За това се подписвам. И няма  никакво значение дали става въпрос за умни, за кариеристи, за  интелигентни – при всички властта нанася промени. Това усещане вече не  мога да изтръгна от себе си.

– Смяташ ли, че за да поглед­нем като народ в една посока, трябва лидерите да седнат и да се разберат?

 – Убеден съм. Какво има толкова да делите бе, хора? Толкова ли е важен  този пусти кокал. Седнете и се разберете по няколко основни проблема за  държавата и да се опитаме да задвижим малко напред нещата. Когато като  доайен откривах парламента и за първи път ги погледнах отвисоко. Хубави  хора. А като застанат на тази трибуна, полудяват. Но аз съм убеден, че  ситуацията ще принуди лидерите да си проговорят. Важното за нас е да  съумеем в следващите 6-7 месеца да се опитаме да реализираме по-голяма  част от обещанията си.