Не членувам в нищо

Борислав Геронтиев е роден на 12 август 1943 г. в с. Градище, Шуменско. Завършил е българска филология в СУ „“Св. Климент Охридски“. Трудовата си биография започва като стругар в завода за автомобили „Мадара“ в Шумен. След година е журналист във в. „Шуменска заря“. През 1969 г. става редактор в националното радио. През 1990 г. става директор на програма „Христо Ботев“ в БНР, а година по-късно оглавява магазинното списание „Модева“. От 1995 до 2008 г. е в БНТ, където заема различни постове, включително и два пъти временно изпълняващ длъжността генерален директор. През август 2011 г. е избран за изпълнителен директор на Национален фонд „Култура“. Бил е секретар на Съюза на българските писатели.Брат е на бившия директор на РДВР – Шумен полк. Недялко Ботев и чичо на адвокат Борислав Геронтиев. 

 Шмоко предлага интервюто с Борислав Геронтиев на журналиста Пенчо Ковачев в „24 часа“. Заглавието е на Шмоко.бг

– Толкова млад, г-н Геронтиев, и вече на 70! Честито! Смениха се двама министри на културата, а вие продължавате да сте изпълнителен директор на Национален фонд „Култура“ в министерството. Как успявате да запазите поста си?

– Както навсякъде по света, длъжността изпълнителен директор има определен мандат. В деня, в който изтече моят мандат, почистих работното си място, заключих вратата отвън, оставих ключа на вратата и си се прибрах у дома. След два дни ми се обадиха, че министър Стоянович е подписал допълнително споразумение – до избора на нов изпълнителен директор.

– Започвате като стругар в завод „Мадара“ – Шумен, и се издигате до главен редактор на комсомолските вестници „Студентска трибуна“ и „Пулс“. Можете ли да коментирате прочутия някога лаф: „По-добре паднал пиян пред струга, отколкото прав пред Комсомола!“?

– Този лаф не го зная. За главен редактор на „Студентска трибуна“ ме издигна Енчо Москов (първи секретар на ЦК на ДКМС – б.а.). Тогава пеехме песента

„Който падне пиян от стола, ще го изключим от Комсомола“

Тогавашната ми пряка началничка беше написала за мен характеристика от четири думи: „Пияница, печалбар, кариерист и курвар“. По нареждане на Енчо една вечер трябваше да се явя спешно в една партийна резиденция край Нови пазар. Когато влязох, добих визуална представа за понятието оргия. На дансинга – Енчо сред развихрени самодиви на крехка комсомолска възраст. Щом ме видя, вдигна ръце и в настъпилата тишина обяви моето назначение: „Другарки и другари, посрещнете новия главен редактор на вестник „Студентска трибуна!“ Вероятно беше прочел характеристиката. В „Пулс“ ме назначи Станка Шопова (първи секретар на ЦК на ДКМС по това време – б.а.).

– От тези 70 години около 45 сте живели в социализма и почти 25 във време, което едни наричат демокрация, а други – преход. Кои бяха най-големите ви надежди и разочарования през двата периода?

– И през двата периода големи надежди не съм имал, което ме е предпазило и от големи разочарования. В предишното време исках да видя какво ще се случи, когато падне от власт Тодор Живков – с неговите съратници, роднините му, томовете му с избрани съчинения, одите за него. Поживях, видях, благодаря на Бога. В новото време искам да видя как едни новоизбрани управляващи ще признаят направеното от предишните, ще поемат ангажимент да продължат доброто, да надграждат. Напоследък ме впечатли един дребен на пръв поглед факт – медийното отразяване покрай откриването на последната отсечка на магистрала „Тракия“. С прости думи беше припомнена историята на строежа на магистралата. Правя сравнение с отношението ни към българската история. Ние цялостна история нямаме. По един начин изглеждаше историята ни до 9 септември 1944 г., по друг – през следващите 45 години, и по съвсем друг в годините на прехода. Пишем българската история, както ни отърва в момента. По същия начин вписваме в историята и себе си.

Откъде се пръкнаха по българската земя толкова антикомунисти!

Къде бяха по времето на комунизма? Две-три години след промените Георги Джагаров една вечер се беше разгорещил и вика: „Докато бях в голямата власт, всяка вечер след 6 часа край мен сядаха кои ли не и какви ли не. Никой тогава не питаше за Белене и Ловеч, за лагерите, затворите, престъпленията на властта. Сега се нароиха тълпи от храбреци и разобличители. Питат, разпитват, разследват, критикуват, ругаят, вдигат лозунги и анатеми. Къде бяха тогава?“.

– Ходихте ли на някой от протестите, които вървят вече толкова време?

– На митинги и протести не ходя, не се подписвам в колективни подписки. Единственото колективно мероприятие, което посещавам, е другарската разпивка. Сватбата също е добро място за изживяване на колективни чувства.

– Какво е мнението и оценката ви за тези протести?

– Цялостно мнение и обща оценка за сегашните протести нямам, защото те са многопластови. Отнасям се с уважение към хората, които протестират безкористно и от свое име. В тях е и надеждата ми да доживея времена, когато обществото ни ще стане коректив на властта. Съвсем друга е оценката ми за тези, които ходят на протестите под строй – да се отчетат пред партийните си лидери, работодателите, благодетелите, спонсорите или просто ей така, а ако попаднат и пред камерите…

– Как да излезем от ситуацията и нерадостното положение, в което държавата се оказа?

– Докато слушам призивите и чета лозунгите на днешните протестиращи, се сетих за една статия на Гео Милев – „Българският народ днес“, публикувана в неговото списание „Везни“ през 1921 г. Написаното от поета тогава се артикулира едно към едно сега. Например, че всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа и затова – разгром на всички досегашни партии и изникването на една нова партия, която ще донесе желаното обновление, която ще сложи надгробна плоча на досегашните и сегашните партии, че трябва да излязат начело истинските синове на народа, нови и честни хора, а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Това е рецептата на Гео Милев отпреди деветдесет и кусур години. Предписват я гръмогласно и сега. Да не се окаже прав Огнян Сапарев, че единствената светлина в тунела е прожекторът на идващия срещу нас влак?

– Възможно ли е в един момент да се върнат млади, образовали се по света българи, които да поемат управлението на държавата?

– Българската история е пълна със светли примери на млади българи, образовали се по света, да се върнат в България и да работят на полза роду. Сещам се най-напред за калоферския даскал от Карлово Ботьо Петков. От държавниците ми идва на ум д-р Константин Стоилов. Няма да пропусна Цветан Радославов, който на път за България написва вдъхновените слова на днешния български химн. От най-ново време се сещам за юпитата на Симеон Сакскобургготски и за слънчицето на Бойко Борисов – Симеон Дянков. А от най-младите българи, които отиват да учат в чужбина,

не съм чул някой да е изразил готовност за завръщане в родината

– Къде е мястото на интелектуалеца в такива ситуации – в кабинета зад компютъра, пианото или статива, или на улицата?

– Все едно ме питаш: трябваше ли Христо Ботев да се качи на кораба „Радецки“, или трябваше да си пише поезията и публицистиката? Истинският български интелектуалец много точно е подбирал моментите – кога да си твори творчеството и кога да излезе на улицата. След Христо Ботев да продължим с Пейо Яворов и неговите македонски приключения. А Пенчо Славейков? През 1910 г. в София се организира прочутият Славянски събор. В протестната акция участват Петко Тодоров, Яворов – единият с протестно писмо, другият – с протестна статия, а Пенчо Славейков се възкачва на една малка дъсчена сцена и произнася своето историческо слово. По тоя повод Константин Константинов пише, че дори тъй наречените индивидуалисти винаги щом свободата и човешкото достойнство биваха погазвани, те напускаха кулите от слонова кост и излизаха на улицата заедно с народа.

– Казват, че в трудни и преломни исторически времена се появяват достойни големи водачи, които спасяват нацията. Според мен трима души в България – Костов, Сакскобургготски и Борисов, получиха такъв шанс, но и тримата се провалиха. Защо?

– Големи водачи се появяват, когато има големи идеи. В цялата българска история големи водачи се появяват около налагането на християнството и чак през Възраждането.

– Преди години бях много впечатлен от книгата ви „Видовден“, в която пишете, че рано или късно, но Видовден винаги идва. Ще дойде ли той и за българските политици? Спомнете си колко души минаха през властта и се превърнаха в приказно богати, с вили и къщи по Черноморието и в екзотични чуждестранни курорти.

– Видовден винаги идва. Но кога ще дойде Страшният съд?

– Наскоро Вяра Анкова беше преизбрана за генерален директор на БНТ. Ако тя ви покани на поста програмен директор, ще приемете ли?

– Мисля, че ти си първият читател на моята книга „Кабинет на десетия етаж“. След като написах тази книга, мога да кажа, че БНТ за мене е написана, прочетена и затворена страница. Мога да отправя персонална покана към Вяра Анкова на почерпка по случай моя юбилей, без да си говорим за БНТ, защото Верчето е прекрасен човек и хубава жена.

– Как виждате бъдещето на БНТ, след като властта вече не се е вторачила в нея, както беше, преди да се появят частните телевизии?

– Властта не се е вторачила в БНТ. Вторачили са се акулите от задкулисието. А бъдещето на БНТ е да стане обществена телевизия, но и това бъдеще е далечно и неясно.

– Знам, че пишете продължение на мемоарната си книга „Кабинет на десетия етаж“. Какво ще съдържа тя?

– Пиша нещо, озаглавено „Първоначална цена 9 лева и 60 стотинки“. Горчиви истории за
моя обществен живот и живота на хората, с които ме срещна съдбата. Тотална разпродажба на човешки съвести. И в предишното време, и в сегашното.

– Какво предпочитате да гледате по българските телевизии?

– По Татово време имаше виц как един отишъл на доктор и се оплакал: „Докторе, не знам какво ми става – едно чувам, друго виждам!“ Не знам какво ми става и на мен, като гледам българските телевизии – гледам напудрени лица, виждам осрани задници.

– Вълнувате ли се, че Силвестър Сталоун пак е в България?

– Чак да се вълнувам – не, но такива хора понякога казват интересни неща за нашата народопсихология. Един шведски киноактьор беше тук преди време и каза, че обича да идва в България, защото тя му напомня родната му Швеция от времето на неговото детство. И се доизясни: „Вие все още не сте се американизирали напълно.“

– Вие цял живот бродите из полето на българската народна песен. Как е тя днес? Раждат ли се песни, пред които бъдещите поколения ще се дивят, както ние сега пред „Излел е Делю хайдутин“ или „Биляна платно белеше“?

– Не съм от оплаквачките на българската народна песен. Вярвам в нейното пребъдване, защото млади и талантливи певци я популяризират и развиват. На хората, които се интересуват от музикалния ни фолклор, препоръчвам да запомнят едно име – Валерия Момчилова. Брилянтна певица. Разбира се, и на полето на народната песен не липсват абсурди – през вековете личното творчество е ставало народно, а днес куцо и сакато от народното творество прави лично.

– Чалгата продължава ли своя победен марш?

– Чалгата загуби очарованието си на социално явление, на отдушник, престана да бъде развеселеното отчаяние на българина, според едно сполучливо определение. Чалгата тръгна да става музикално явление с

лъскави клипове, големи цици и долнокачествена музика

Бих я рецензирал с народната поговорка „Стисни ма, Радке, зорлем да пръдна!“

– С кои от „старите кримки“ поети и писатели продължавате да се виждате и с кои не можете да се понасяте?

– Предпочитам да чета поетите, отколкото да общувам с тях. Чета всичко, макар не всичко да става за четене. Това е поезия, направена от думи втора употреба. Купуват думите на килограм предимно от англосаксонските тържища и тука ни ги пробутват за нови, макар и на по-ниски цени. В последно време се зарадвах на един цикъл от Румен Леонидов – „Сляпа неделя“, който е в близко родство с Яворовите „Хайдушки копнения“.

– Членувате ли още в СБП? Какво е дереджето на българския писател днес?

– Не членувам в нищо. Българският писател живя блажено в резервата и се оказа неподготвен да оцелява в джунглата. Хленчи и просешки протяга ръка от някоя община да му отпуснат социална помощ под формата на литературна награда. Има и изключения – хора, които достойно си носят кръста.

– Съпругата ви е починала, когато сте били на 56 г. Защо не се оженихте пак? Не се ли чувствате самотен?

– Жени – колкото щеш и каквито щеш. Майката на децата ми е една. А самотата – орисан съм от нея, тя е моето естествено състояние, моето убежище и моето спасение.

– Известно е, че писателството е самотно занимание. При вас как е?

– Според Стефан Цвайг особено творческият дух се нуждае дори от временна принудителна самота, за да може от далечината на прокудата да измери хоризонта и висотата на истинската си задача. Той е установил, че най-значителните послания до човечеството дължим на изгнаници, че всички създатели на велики религии – Мойсей, Христос, Мохамед, Буда, трябвало първо да се върнат в мълчанието на пустинята, да се отлъчат от хората и сетне да изрекат своето решително слово. Цвайг дава примери със слепотата на Милтон, глухотата на Бетховен, каторгата на Достоевски, тъмницата на Сервантес, заточението на Данте, самоволното отшелничество на Ницше.

– Йордан Радичков казваше: „Ако искаш да направиш някому зло, то му давай съвети!“ И все пак – от билото на вашите 70 години какъв съвет бихте дали на младите българи?

– Младите българи не се нуждаят от съвети – нуждаят се от примери за подражание. Съгласен съм с твърдението, че сега сме в период на култово отношение към фалшивото излъчване, че на мода са перфектната външност и животът като еднодневка. Още повече съм съгласен, че в един момент това отношение и тази мода се изместват от смислените неща, но за нас този момент не е дошъл.