Комшията от Юг

Фикрет Индже е председател на Надзорния съвет на най-големия на Балканите завод за алуминий „Алкомет“ в Шумен. Роден на 2 май 1949 г. в град Амасия, Турция. Дипломата му за инженер металург е от Истанбулския технически университет. В България е вече 13 г. През 1995 г. със съдружника си Фикрет Кузуджу създават фирмата „ФАФ Метал“, която приватизира шуменския държавен завод „Алумина“. От 1999 г. Фикрет Индже е мажоритарен собственик на предприятието. Оттогава в завода са вложени 65 млн. евро, за което получи сертификата за инвеститор от клас „А“. Оборотът на компанията е 140 млн. евро и държи 20% от европейския пазар на домакинско фолио. В завода работят 800 човека и заплатите им растат. 90% от продукцията е за чужбина. Няколко пъти е обявяван за дарител на годината, а в края на м.г. Фикрет Индже стана почетен гражданин на Шумен.

– Защо сте се захванал с металургия, г-н Индже, има ли потомственост в тази професия при вас? Синът ви също работи в завода.

– Не. Моето семейство в Турция се занимаваше основно със земеделие, имахме чифлик, допълнителен бизнес беше търговията с горива. Баща ми навремето се занимаваше и с политика като председател на градския съвет. Бях на 11, когато го загубих. Шест деца сме и майка ни успя да ни образова всичките, беше авторитет за нас. Аз мечтаех да стана дипломат, бях приет в университета в Анкара. Но един ден майка ми прекъсна играта на футбол и ми каза, че трябва да стана инженер. Така я посъветвал учителят ми по математика в гимназията. Майка ми го реши и сега съм й благодарен. А в ония години в Турция металургията не беше твърде позната. Когато казвах, че уча за инженер в металургията, някои хора ме питаха какво ще е времето, бъркаха я с метеорологията.

– Защо вашето предприятие върви добре, вдигате заплати, инвестирате в машини, а други компании от тежката промишленост бедстват?

– Няма да кажа, че добре го управляваме, но ако човек си постави целите и вложи усилия и търпение да ги постигне, успехът идва. Следим пазара и знаем точно какво място искаме в него. Планираме поне 3 г. напред. От полза е, че сме инженери металурзи и си познаваме работата. Ние продаваме в Европа, следим отблизо живота там и се нагаждаме. На нас силата ни е домакинското фолио, знаем точно какво очаква една домакиня от това фолио, защо избира нашето пред другото. След анализа планираме. И винаги казвам, че трябва и късмет.

– Като планирате толкова отдалеч и издълбоко, вижда ли се краят на кризата от вашия прозорец?

– Светът наистина изстрада криза от 2008-2009 г. и кривата още е доста вълнообразна. Кризата е влязла и в мозъците на хората, те не купуват, защото са притеснени за бъдещето си, което още повече задълбочава кризата. Това е най-общо. В Германия, която е нашият най-голям пазар, продажбите ни са паднали само с 2%, но тук у нас, в Гърция, в Португалия е много по-зле. Нашият шанс да стоим добре е, че търгуваме основно в Централна Европа, където преживяват периода по-леко. Второ – произвеждаме продукти, които се използват в хранителната промишленост, а по време на криза хората последно спират да купуват храна. Едно немско семейство може да отложи новата кола с година-две, но храна купува всеки ден. 

– В тези най-трудни години направихте най-голямата си инвестиция в завода – нов стан за 15 млн. евро. Това беше подходящият момент или така се случи?

– Точно така, по време на криза трябва да се мисли какъв искаш да излезеш от нея. Ориентирахме се правилно.

– Казват, че българинът е жив `гявол, търси повече аванта, сблъсквал ли сте се с това?

– Аз също идвам от балканска държава и манталитетът тук никак не ми е чужд. Може и да е късмет, но аз в България никога не съм имал неприятности с партньори. В началото имахме проблем с работниците, трудно стигнахме производителността, която гонехме. Трудно приеха нас и смяната на държавната с частната собственост, не знаеха как ще се управлява заводът. Днес съм много доволен, особено от по-младите колеги. Мисленето се промени. Работниците вече свързват личното си бъдеще с бъдещето на завода. Спряха да гледат на нас като на чужденци, дошли отвън и за малко.

– Къде за вас е вкъщи, къде се прибирате?

– Жена ми много се ядосва, когато тръгвайки си от Турция, й казвам, че си отивам вкъщи. Впрочем, най-хубавата инвестиция, която съм направил в Шумен, е къщата с голям двор, в която живея тук.

– Президентът Абдуллах Гюл дойде в завода за първа копка на новия стан, после нашият премиер го стартира. Идвали са и други видни особи от политиката. Как приемате тези визити?

– За мен това са знаци на уважение и одобрение към това, което правим. Като турски инвеститор в Шумен и ръководейки този завод, аз се мъча да дам своя принос за града. Ако успявам да осигуря издръжката на 4000 човека, едно такова посещение ми казва, че съм на прав път. Иначе до днес като фирма не сме получавали финансова помощ нито от българската, нито от турската държава.

– Това укор ли е?

– В никакъв случай. Аз нито очаквам, нито съм имал такова желание. Даже не мисля, че е редно да се случва. Не е правилна логика държавата да подкрепя бизнеса с пари, които е събрала от своите граждани под форма на данъци. За първи път едва сега кандидатствахме за финансиране от еврофондовете с проект, свързан с екологията. Ние съфинансираме с 50 на сто.

– Работил сте при четири български правителства, затова попитах.

– Да, от Иван Костов до сега. Лошо не сме видели. Не искам да звуча подмазвачески и да казвам, че всичко е чудесно. Проблеми има, бюрокрация също, разрешителните процедури за нови машини се проточват дълго. От друга страна пък данъкът ни е 10 %, имаме улеснения за инвестициите. Ролята на държавата е да създаде нормален климат за работа, да не пречи и колкото може да помага, на нас друго не ни е нужно.

– У нас малко останаха частните предприятия със синдикални организации, а в „Алкомет“ има. Вие поощрявате ли ги или ги търпите?

– Въпросът има две страни. Аз каквото и да правя, колкото и да се старая, не мога да защитя интересите на работниците, както синдикатът. Приемам го като средство за по-добър диалог с моите работници. Уважаваме се, говорим по всякакви въпроси. В същото време по-голямата част от работниците не са синдикални членове. От 800 души 300 членуват. Моето отношение към всички е еднакво, не ги деля. Понякога спорим много какво да се направи или не, но винаги се споразумяваме.

– Социалните придобивки в завода ви се сравняват с комунизма .

– Дано нямат предвид, че работим като през комунизма. Безплатна храна има за всички работници, транспорт, еднократни плащания за празници – Великден, Коледа и Деня на металурга. Покриваме разходи за лекарства до определен лимит годишно. Помощи за новоредени деца, за първокласници също. Отделяме пари за допълнително пенсионно осигуряване за работници, които са си открили сметка в доброволен пенсионен фонд. Бих искал по-сериозно да се ангажирам с образованието и квалификацията на работниците. Стипендиите са добра идея. Стипендианти имаме и сега, подпомагаме обучението на изявени студенти от Шуменския университет, но те не са обвързани с „Алкомет“.

– Казват, че дареното добро се връща и имам предвид дарителската програма на завода. Защо давате толкова много пари, за отстъпки в данъците ли?

– Данъчното облекчение за дарения е 10%. Много хора ме питат каква ми е изгодата. Това има връзка с моето възпитание и характер. Бил съм директор в един от най-големите заводи на „КОЧ холдинг“ в Турция. Там научих какво е корпоративна социална отговорност. Аз живея и работя в този град, ползвам му водата, въздуха. Щом правя това, трябва да имам и отговорност към града. Има и друго. Между българи и турци, знаете, стоят стари бариери. Правя това, не за да съборя тези прегради, но след всички години тук мисля, че съм успял да смъкна и някои бариери. Преди 10 г. приятелите ми в Турция ме гледаха странно, че имам бизнес в България, един вид – нямаше ли какво друго? В България също не се гледаше сериозно на турските бизнесмени, мислеха ни за недостатъчно образовани и културни, с несериозни намерения. Това се мъчех да опровергая през тези години и като че ли успявам. Все повече турски бизнесмени инвестират в България, расте и доверието към тях.

– И от скоро сте почетен гражданин на Шумен. Знаете ли какви привилегии носи това звание?

– Много съм щастлив! Това, което можеше да ми даде този град, вече ми го даде. Някой ден ще разказвам това на внука ми, няма да обяснявам колко пари съм инвестирал и спечелил, а че Шумен ме направи почетен гражданин, за да се гордее и той. А привилегията е, че мога да си паркирам колата безплатно навсякъде и вече имам пропуск. Тъй се случи обаче, че 2-3 дни преди това бяхме купили абонаментите за нашите коли, но нищо, ще си го ползвам догодина, нали е пожизнен. Това на шега. Благодаря на града и на шуменци.

– Връщам се към кризата. Вие сам пестите ли от нещо, лично?

– Пестя. Аз въобще не съм човек, който много харчи. Не си сменям всяка година колата и мобилния телефон. Всъщност тук няма и къде да харча много. Притеснявам се да го кажа, но откакто е започнала кризата, аз и съпругата ми, макар и да имаме възможности, обсъждаме внимателно всеки по-голям разход, съобразяваме се и с възможностите на хората около нас. Но аз винаги съм бил такъв. Това че съм израснал в заможно семейство и сам също съм спечелил доста пари, не е променило много начина ми на живот. Човек за какво харчи? За неща, които го правят щастлив. Моето щастие не струва много пари.

– Мечтаете си да пътувате.

– Да, искам да видя Африка, да отида там на фотосафари и съм го планирал за тази година. Обичам да правя снимки.

– А занимава ли ви се с политика?

– Не. Друг е въпросът, че самият живот е политика. Длъжен си да си информиран за политиката и да си ангажиран в някаква степен. Политика е да избираш хората, които ще те управляват. Както ние планираме и проучваме пазара, така всеки трябва да е наясно, преди да си даде гласа за политик. Млади хора казват, че не ги интересува. Как! Това е твоят живот, на децата ти. Длъжен си. Младите трябва да имат идеали. Не се хваля, но като студент доста се палех по каузи. Исках да променя света, протестирах, водех студентски събрания. Не съм бил в нужда, но имах идеали, дори да не са били най-верните. Всеки млад човек трябва да ги има. Така се научаваш да мислиш за другите, не само за себе си.

2013-03-14, назаем от тук