За жабите и приятелството

Имах една приятелка, Анелия, още я има, но кой знае защо не ми се обажда. Наричах я „сестричка”, и си ми беше такава – просто има хора, с които сте на една вълна, знаете как е. Та бяхме хукнали с нея по баирите около Търговище, карахме си байковете, домакините от Града на колелетата също бяха с нас. Заведоха ни в тяхната гордост – хижа Младост. Седнахме на маса, поръчахме. Някои се мият, други вече отпиват и изведнъж Ани слиза от горния етаж, ококорила ей такива очи:

– Хора, между етажите в една шахта има жаба в чиния!

Онези си бърборят. Обсъждат колела, скорости, километри. Никой не обръща внимание.

– Лъжеш! – казвам аз и хуквам, защото всеки е длъжен да хукне при такава новина.

Качвам няколко стъпала, вляво има прозорец, от онези глупави прозорци, дето все се чудиш кой ги слага, щото гледат към нищото. Е, в случая не беше нищо, прозорецът тъпо се цъклеше в някаква шахта, а в шахтата – тя!  Огромна жаба, надула се сякаш от вниманието, което й отделяме. Трябва да призная, че чинията си й беше точно по мярка. Нито й стискаше в раменете, нито краката и изскачаха навън. Царствена, с изпъкнали очи – венецът или провалът на еволюцията. Сега вече съм убеден, че тя се беше родила там, в чинията, говорили са си сигурно 50, че и повече години с оня прозорец, а с един прозорец не може да си кажеш нещо кой знае колко умно, всеки го знае – чакала е нас.

Оттогава мина доста време. Ани ми се сърди, сърди ми се още. За какво, не ми е ясно, никога не съм разбирал жените. Но знаете ли, не намерих нито един човек, който да се заинтересува от някаква си жаба в чиния. И ми е много тъжно.

Zappa за Шмоко.бг