Честит 7 май!?

Вчера беше 6 май – ден на овчари и армейци. А празниците са време не само за богати трапези, а преди всичко за равносметка и гордост. Ако има за какво.

През последните близо четири десетилетия и овчарите, и войниците намаляха драстично.

Овцете спаднаха от 10 милиона на половин милион – 20 (словом двайсет) пъти. Поради това вече (почти) няма български агнета, та се налага внос на новозеландски дълбоко замразени на преклонна възраст. И този факт не може да бъде скрит от дима на чеверметата, запалени по поляни в цялата страна.

Положението във войската е подобно. Цялата армия може да се събере на две трибуни на Националния стадион, и има няколко хиляди недокомплект. А най-новото (?) въоръжение, с изключение на някой друг хеликоптер и транспортен самолет, не си знае годините и броя на все по-скъпите ремонти. Ако българската военна наука има някакъв световен принос, той е в областта на артилерия. Но богът на войната е оставен с топове на повече от полови век. Едва наскоро започна превъоръжаването с нови самолети, машини на пехотата, кораби, което ще отнеме десетилетия и неизвестен брой скандали.

Парадът на Гергьовден показа лицето на българската армия. Войници, които не могат да маршируват, дали могат да стрелят точно не е ясно. Специални части с различни обувки. Три хеликоптера, като носещият националното знаме – Ми 17, е от 1986 г. Генералитет, който го докарва на униформи. Затова офицерите, особено тези от по-старите поколения, чакат 9 май (и в краен случай 14 юли) за да видят истински военен парад, който да напълни очите им заедно със сълзите.

Шумен – някогашната столица на артилерията, отдавна е гарнизон със затихващи функции. Без нито едно поделение и военен факултет, който може да бъде закрит по всяко време по прищявка на поредния военен министър. Шуменската крепост, непревзета от 1444 година, беше предадена заради личните интереси от шуменци – кой военен министър, кой друг временен политически фактор. Гарнизонът не беше защитен и от офицерите, на които Шумен е дал много, купени с постове в столицата. Не го сториха и капитаните, и майорите – чиновете, които спечелиха Сръбско-българската война. Дали тези лица ще защитят родината си, ако се налага?

Оптимистичното в тази мрачна картина е, че поговорките вече не са това, което са. Ние не храним нашата армия, но няма да храним и чужда. Защото няма с какво.

Погромите и върху овцевъдството (изхранването на хората), и върху войската (защитата на държавата) имат своите автори. И техните имена се знаят. Дали те ще получат заслуженото? Едва ли. Докато масата народ се държи като стадо, готово да тръгне след поредната креслива егоцентрична партийна овца, въобразила си че има лидерски качества, която го води към пропастта.

Когато вкусът на новозеландското агнешко и постният парад избледнее, идва време да поискаме истинско българско месо и истинска българска армия. Ако го сторим още от днес, ще можем след време да си честитим 7 май – денят на новото делнично начало на тази държава.