България – недоизплетената приказка

Животът у нас е приказка. Една или дори няколко едновременно.

Демокрацията в България е като онова заварениче, което мащехата му не иска да гледа и безхарактерният му баща оставя в гората. Но там то проявява добър характер и трудолюбие и мистериозна баба го дарява със златна премяна и сандъче с жълтици. Но, за да стигне до тази награда, момичето трябва да изчака край една вълшебна река да минат червената, синята, измамната жълта, фалшивата сиво-синята и зелената вода. Всичките къде повече, къде по-малко мътни. А после да разчита и някой буден, смел петел да каже на заблудените сватбари, че са взели грешната булка.

Но демокрацията ни е златно момиче само за единици. За останалите по-скоро прилича на чорап, който ту се заплита, ту се разплита, ту се редят бримка след бримка. Защото тези с куките хем не знаят да плетат, хем си пречат един на друг. Плетките са ту на една, ту на две, ту на три, ту на много, сглобени по невъзможен, нелогичен и безпринципен начин, куки. Кой да предположи, че чорапи се плетат и на цели шест куки? И се редят кат лицева плетка, много катове опъкова плетка, после пак опъкова и рядко лицева. Някои са научили американски ластик, други разчитат на жартиерената плетка, трети на оризовата. Едни плетат „12 слънца“ на син фон, други разплитат и започват плетка „Бялото слънце над пустинята“ на червени петолъчки. През някой и друг ред нишката се обтяга до скъсване, друг път се отпуска. Преждата също е най-разнообразна – тънка, дебела, изкуствена. Често вносна, че не останаха овце за българска. Първите редове на чорапа са плътно червени, после за кратко един-два сини, последвани от бледожълти редове, донесени от странство, за да продължат поне 15 сиво-сини реда. След това следват променливи редове, заменени от няколко зелени служебни. Но никога редовете не са раирани. И докато в плетките на нормалните чорапи има тънка червена нишка, то в този мистериозен български чорап има пембяна нишка, минаваща навсякъде и разпределяща и куките, и бримките. В последно време сериозно беше вплетена и дебела зелена нишка. Този нескопосан чорап преминава от крака на крак. Никой не го пере и той вече се е вмирисал сериозно, но винаги има кандидати да го обуят. А хората все още търсят онзи, който да я вплете в целия чорап онази тънка нишка коприна, така че да спрат кражбите на прежда. И чорапът да стане топъл и мъдър. За всички.

По някое време черната приказка преминава в гротеска. И Светът вижда не златно момиче с добър характер, а дебело юначе без калпаче, обуло шарен чорап, заобиколено от слуги, къпали се дълго в черната вода на онази река от началото, но сложили бели якички. Момчето, след като се справи с чорапа тук, е зинало да надене и няколко чорапа в странство, следвайки лозунга: „Колкото повече, толкова повече“. Но поне това няма да му се получи, защото, за разлика от него, Мечо Пух има верни приятели.

А хората тук бродят боси по брега на вълшебната река. И търпеливо чакат две неща. Да проверят дали е вярна китайската мъдрост, че ако стоиш достатъчно дълго на брега на реката, ще видиш в нея да плуват труповете на враговете ти. И да видят дали грозното пате (най-после) ще се превърне в лебед.

До нормалния край на всяка приказка, дори и най-нелепата – три дена яли, пили и се веселили, остават още много пот, много сълзи, много плетене.